Човекът участва в Космическия Живот. Както цялата мирова реалност, така и той се състои от външна - физическа, нетрайна, преходна, страна и от вътрешна - онова, което е Вечно у него, неговата душа и дух, които са "искри" от Бога. Бог, "като се ограничил сам в себе си, е създал човека. Всички същества живеят в Бога. Преди човек да се роди е "бил в Него, както житното зрънце, преди да се посее, е било в хамбара на земеделеца". Човек не е дошъл на земята за нищо друго, освен за да учи и да твори, като "приема и проявява Божията любов". Венецът на творението - това е човекът, когото "божественият Дух превърнал от песъчинка в бисер".
Истинската същност на човека е неговата душа и духът му, затова целта на съществуването му е "човешката душа да расте, а човешкият дух да достигне познанието на благодатта". Растенето на човека се заключава в това, да освободи душата си от оковите на материята, като понесе всички страдания.
Човекът е проявление на единното Битие: В него това битие разкрива своето естество. Той обаче далеч не е най-висшето проявление на това битие. Както са учели езотериците от всички епохи, съвършеният, завършилият своята земна еволюция човек е наистина "подобие Божие", "син Божий", "микрокосмос", който крие в себе си естеството, устройството и великите сили и тайни на цялото Битие. Чрез своята Физическа природа човек е едно с материалния свят; посредством своето астрално (емоционално, чувствено) и ментално (умствено) тяло той е свързан с по-висшите светове; но той притежава и един още по-извисен духовен живот, който го свързва с първичното божествено Начало. В своята глъбинна същност като дух човекът е една искра от онзи свещен огън на всемирния Живот, който наричаме Първопричина, основно Начало, Бог, чрез човешкото същество, както и чрез цялата еволюция на разумната природа, се проявява това първично Начало във все по-голяма пълнота и съвършенство. "Човешкото в човека - това е опаковката, а Божественото - това е същността на човешкото естество. В сегашната си форма човек само отчасти е проявил своята изконна, истинска същност, той тепърва има да се проявява.”
Духовната еволюция на хомо сапиенс се осъществява по законите на Кармата и прераждането (превъплъщението). Кармата означава, че в сегашния си живот си създаваш условията за следващия. Тя е предопределение на съдбата, което обаче не е абсолютно и неизменно - то може постепенно да се измени в зависимост от делата на човека. Според Учителя Петър Дънов кармата би могла да бъде коренно променена върху основата на дълбоко и искрено покаяние, последвано от конкретни дела на прогресиралото и пречистено съзнание. Самият термин "карма" е от санскритски произход и означава "действие", "въздействие".
Законът на Кармата е формулиран за първи път в древноиндийските религиозно-философски учения. Редица окултни школи и духовни течения, между които Учителя, го третират като закон на Всемира, "Закон на причините и последствията". Нищо в света не остава без последствие и всяко нещо е обусловено. "Животът е тъй устроен, че всяко дело, каквото и да е то, получава своята заплата според вътрешната си стойност." Чрез този закон се отхвърля случайността, тъй като светът е творение и изява на Бога, а Той е Великото Разумно Начало и не може да създаде нещо, което няма смисъл. В този аспект дори привидно случайното е в същност предварително определено на своето място в Божествения план.
От друга страна, прераждането на човешката душа е необходимо за нейната еволюция и израстване, защото по този начин разумното същество придобива нужните му опитности и култивира всички необходими знания и умения, т.е. така човек се научава да живее, "както Бог е постановил". Да се преродиш, означава "да почнеш изново работа, която си напуснал". По този път рано или късно бива постигната крайната цел на човешкото битие - сливане с Абсолюта, възвръщане към изходната точка на духовното развитие, но след най-високия завой на спиралата. Смисълът на еволюцията на душата е в това, че в крайна сметка хората ще станат ангели и ще се върнат при "своя Отец небесен". Пътят към Бога не е директен, както човек в гордостта си се заблуждава, а минава през йерархията на световете и съществата, които ги населяват. Материалният свят, откъдето тръгваме в развитието си, е създаден от Бога, за да може човешката душа да се учи в него. Земята е това толкова важно космично "училище". След това духовната същност на човека може да продължи развитието си в "астралния" (чувствения), "менталния" (умствения), "каузалния" (причинния), "будичния" (интуитивния) и "атмичния" (духовния) светове. Тази градация на космическите сфери (зони, полета) се среща в подробна интерпретация в теософската литература.
Учителя Петър Дънов допълва картината на възгледите си за човека със следното твърдение: "Човекът съществува не само на земята, не само в Слънчевата система. Той населява цялата звездна Вселена - всички слънца и планети. Планетите и слънцата са населени със същества от разни степени на интелигентност. Не е важно какви тела имат те. Те са разумни същества и принадлежат към една и съща човешка раса. Тази раса постепенно се развива. Много от човешките същества по другите системи са далеч по-напреднали от човека, защото са излезли по-рано от великия първоизвор на Живота. Тяхната мъдрост е толкова велика, че Културата на хората, в сравнение с тази на Сириус например, е още в своите пелени. Съвременните хора пред съществата на Сириус не са даже и деца. Но човекът е вечен пътешественик. Земята не е била и няма да бъде едничко негово Жилище."
Според Учителя човекът е най-голямата ценност на единния Живот. Неговият морален свят притежава редица добродетели: правда, скромност, истинност, чистота, любов, братство, трудолюбие. Човекът сам е господар на съдбата си, сам е ковач на своето щастие или нещастие. Той е подвластен на закона за прераждането и така от един живот към друг върви по пътя на духовното усъвършенстване. Човешкият живот, колективен и индивидуален, е в неразделно единство с живота на цялото Битие; той се насочва и управлява от великата Божествена разумност и любов. Последните се изразяват както в самото естество на човека, така и в истината, че за всекиго от нас са открити възможностите за неограничено развитие и духовно израстване, за постигането на истинско щастие. Смисълът на човешкия живот на земята през множеството превъплъщения е реализирането на една все по-висша разумност, достигането на все по-пълно съвършенство, развитието на висшите способности и скритите в човека заложби за по-висш живот и освобождаването от ограниченията на нисшите форми на съществуване.
Допълвайки тези разсъждения, Учителя Петър Дънов заявява: "... Когато се говори за човека като образ и подобие Божие, подразбира се човекът в неговата първична проява, така нареченият Космичен Човек."
Историята на човека е започнала със сътворението му от Бога, но не винаги се е развивала при тези условия, не винаги човек е бил в земния си образ. Учителя подчертава, че развитието на човешката история е концентрирано в еволюцията на неговото съзнание. Механизмът на тази еволюция се състои в прераждането на душата. Съзнанието на човека, от тази гледна точка, е преминало през следните стадии:
"Първобитно колективно съзнание" (Лемурийска - III Коренна раса),
"начало на личното съзнание" (Атлантска - IV. Коренна раса),
"индивидуално съзнание" (Бяла или Арийска - V Коренна раса, в която живеем днес и на която сме представители ние, съвременните хора).
Следващите етапи от еволюцията на съзнанието, които човечеството следва да преодолее, са: колективно, Космическо и Божествено съзнание.
Най-важният момент във философията на развитието на Учителя е убеждението, че сега цялата планета и човечеството навлизат в нова епоха. Тя е свързана с вълна, изпратена от "великия Разумен център на Вселената". В новата епоха "Земята ще излезе от 13-та сфера на страданието" и ще влезе в ерата на Водолея . Сред хората ще дойде, по-точно - ще се утвърди, "шестата раса, която ще бъде преход между ангели и човеци; в нея всички ще бъдат ясновидци". Новата Култура на VI раса е Културата на любовта. Тя е "онзи нов Живот, дето ще цари пълна свобода и дето любовта ще бъде общ закон за всички", в нашия, общо взето, грешен и изменчив свят "ще настъпи царството на правдата, човекът ще овладее стихиите на физическия свят; ще бъде свободен, разумен, ще се управлява не от страсти, а от знание". Основният принцип на новата Култура ще бъде "Живот за цялото" - "идеята, че всеки трябва да живее за цялото - ето великата основа на новия Живот, на новата култура". Новото човечество ще служи не на егоизма, а на алтруизма. В бъдещето то ще представлява от социална гледна точка "една огромна задруга, в която големите народи ще бъдат големите братя, а малките народи - малките братя". И именно от славяните се очаква да внесат сред хората "чувството на съзнателно побратимяване".
С настъпването на културата на любовта е свързана и тезата на Учителя за идването на Христос на земята: "... И наистина, заради това дойде Христос - да ни даде живот. Той проповядва и осъществи любовта към ближния .." Човечеството не е приложило Неговото учение и затова не е влязло "в реалността на Живота, където няма смърт и нещата са непреривни". Преди да настъпи това царство на мир и хармония, човекът трябва да стане господар на материалното, което е индивидуално, преходно и нетрайно и ограничава човешкия дух в стремежа му към безсмъртие. Затова "Христос дойде на земята, за да постави хората в прилива на живота, който наричаме възкресение". Етическото учение на Учителя Петър Дънов почива върху схващането, че Бог - поради Своята същност - е в състояние на любов към човека, което е неизменно. Той е Благост. Това означава, че "всички живеем в Бога" - това е иманентна даденост. Нужно е да се постигне обратната зависимост - "Бог да живее в нас". Това значи човек да встъпи във вечния живот на хармония и единство. Такава е и най-съществената задача на човешкото същество - да предостави условия на Бога да живее в него, на "Вечния Живот" - възможност да се прояви в граничното. Създавайки света, Божеството изпраща човека в него, за да изпита характера си, да познае своя разум и сърце и в крайна сметка -своята същност; да научи и разбере пътищата, по които трябва да върви, за да достигне тази върховна цел - Бог да заживее в него.
По тези причини на земята съществуват два противоположни принципа - добро и зло. Доброто е израз на закона за единството, за Цялото и е плод на любовта. Злото е израз на обратния закон - за частите, за крайното, обособеното. Човек е произлязъл от Доброто, а от човека е произлязло злото. Тези два принципа са израз на Великата Разумност в света, те съответстват, макар и условно, на етапите в закона за цикличното развитие - инволюция и еволюция. Но творчески е принципът на Доброто, тъй като то е породено от съзидателната онтологична сила - любовта. Вървейки по пътя на Доброто, човек достига до "Живот, светлина и свобода", плодове на всемирното триединство на Бога - Любов, Мъдрост и Истина. За да върви в пътя на Доброто, човек трябва да изпълнява трите закона на Любовта - Към Бога, Към ближния и Към себе си.
Коментирайки проблема за доброто и злото, Учителя отбелязва: "Зло и добро в Живата природа са сили, с които тя еднакво оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко използва. Човек не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя добро. Оня човек, който най-много се бори със злото, най-много греши." И още: "... Съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзнание на злото. Те образуват два велики полюса на Битието."
Като допълнение към изложеното Учителя предлага и една оригинална теза: "Адът" е място, дето злото е и отвътре, и отвън. "Небето" е място, дето доброто е и отвътре, и отвън." Според Учителя , когато Христос препоръчва на хората да си събират съкровище на небето, той подразбира доброто. Съкровището - това е доброто, което човек е извършил на земята. Главният метод в етическата система на Учителя по отношение на Любовта като нравствен принцип е "служенето" - понятие, което обобщава всички дейности на човека, насочени към неговото усъвършенстване или "подигане". Това съвършенство е задължително условие, защото любовта се придобива, когато човек завърши духовното си развитие. С други думи, "любов" - това е едновременно условие, средство и цел на човешкия път! Като условие любовта се използва в смисъл на божествената творческа същност; като средство - любовта е нравственият закон, чието спазване води човека към Бога; като цел - любовта е вечният живот на хармония и единство, в който човек ще влезе, когато Бог Любов заживее в него.
Служенето означава да се изпълнява Божията воля ("В изпълнение волята на Бога е силата на човешката душа"), в смисъл да се постигне хармония с великите закони, които управляват разумната природа. Човек служи на себе си, на другите, на всички живи същества в света, като по такъв начин в същност служи на Бога. Служенето не е задължение към Бога, а висша изява на свободната воля на човека. В служенето на Бога са включени служенето на другите хора и на себе си. Негова основа, израз на доброволността, е убеждението, че трябва да служим на Всевишния, понеже вярваме, че "всичко сме приели от Него".
Какво означава човек да служи на себе си? Това значи да работи върху себе си. Той трябва да възпита сам качествата, необходими за неговия растеж: "абсолютна вътрешна искреност, голяма морална сила и готовност за жертва, за надделяване низшето в себе си, абсолютно послушание към Висшето, което говори в него". Има един специфичен път към развиване и освобождаване на душата - пътят на страданието. Това е "първото нещо, което християнството препоръчва за пречистване на човека". Страданието означава, че човек излиза от Злото и влиза в Доброто. Земята е горестно място на страданията, защото човек е дошъл на нея да се учи, В страданията, изпитанията и паденията си човек изпитва себе си и любовта си.
"Истинският човек не се бори отвън да възстанови честта си. Той знае, че според великия морал в света честта отвън не се възстановява. Никакъв съд, никакво общество, никаква религия не са в състояние да възстановяват честта на човека, освен той самият." Учителя извежда още един критерий за правилно поведение: "Разумният човек има едно особено душевно разположение - той не мисли зло никому. Той мисли добро на всички хора и никога не си отмъщава.
Според Учителя Петър Дънов в настоящия етап от своето духовно развитие човек е под властта на следните седем принципа:
гордост, гняв, сладострастие, леност, скъперничество, завист, лакомия.
Крайно необходимо е да се култивират нови принципи в отношението му към ближния. Първият от тях изисква да не се върши насилие, защото всяка човешка душа трябва да бъде обичана - това е търпението. Вторият изисква да се подтисне гневът и яростта - това е кротостта. И най-накрая - заглушаване на алчността и гордостта, което е истинското смирение. Учителя Петър Дънов препоръчва: "В доброто не трябва да има отлагане. Щом намислиш да направиш едно добро, трябва да го направиш моментално, без отлагане. Отложиш ли, моментът е пропуснат." И В заключение: "Не забравяйте при това, че човек трябва да остане неизвестен в доброто, както се стреми да остане неизвестен в злото."
Основен закон на нравствения живот е законът за дълга. Неговата същност е, че човек не се ръководи от грижата за себе си или от егоизма, а от чувството за дълг към общността, към Цялото. Спрямо Бога човек може да се издигне до положението на Син Божий, когато постигне своя идеал:

"Сърце чисто като кристал, ум светъл като слънцето, душа обширна като Вселената, Дух мощен като Бога и едно с Бога!"

Основните принципи и постановки в етиката, формулирана от Учителя Петър Дънов, разкриват силна вяра в човека и неговия физически, нравствен и духовен потенциал, определят на личността решаваща роля в промяната на условията на собствения й живот. Бъдещето на човека лежи в самоусъвършенстването на отделната индивидуалност, вследствие от което ще настъпи нова ера във взаимоотношенията между хората - братство, разбирателство, алтруизъм. Като най-важна ценност на морала се разглежда себеотрицанието, разбирано като жертва на личния интерес, породен от егоизма, в името на общото.