1. Детство и юношество:
Петър Константинов Дънов е роден на 12 юли 1864 г. в село Хадърча (по-настоящем Николаевка), Варненско. Според стария стил на православния църковен календар се паднало точно Петровден. Затова и кръстили новороденото момче с името Петър.
Бащата на П. Дънов е бележитият деец на българското Възраждане, православният свещеник Константин Дъновски (20.08.1830 – 13.11.1918) – духовник и просветител от най-висок ранг, чиито заслуги към род и Отечество му отреждат достойно място в пантеона на славата. Личността на К. Дъновски е свързана с един от най-буреносните и светли периоди в нашата история. Роден е в с.Устово, Родопите. Още в ранната му младост се зародил копнежът да посвети живота си на Бога. Заминал за Атон, Света Гора, с намерението да стане монах. Пътят му минавал през Солун. Там, в старинната църква “Св. Димитър” той решил да отправи молитва към Всевишния, за да му вдъхне смелост и упование по избрания път. Ала Онзи, Който по-добре от всеки друг познава стремленията на сърцата ни, бил решил не-що друго. В храма младият Константин срещнал един престарял монах, изпратен при него от самото Провидение. Разговорът между двамата не бил обикновен. Той продължил часове и разтърсил из основи съзнанието на младежа. Контактът с Божия служител, макар и еднократен, изменил радикално житейската пътека на К.Дъновски. Той се завърнал в Родината, защото разбрал, че на Бога може да се служи на всяко поприще и че неговата земя, народът му сега повече от всякога има нужда от него. Оженил се за дъщерята на чорбаджията от с.Хадърча Атанас Георгиев – Добра, и станал свещеник (ръкополагането му в този духовен сан е извършено през 1857 г. от Варненския митрополит Порфирий). Майката на П. Дънов - Добра Атанасова Георгиева, е останала в спомените на съвременниците си като тиха и вглъбена в себе си жена. Тази своя душевна настройка тя предала и на сина си Петър. Известно е, че от брака си със свещеник К. Дъновски е имала още две деца – дъщеря на име Мария (най-голямата от тримата) и още един син.
К. Дъновски служи като свещеник в продължение на осем години във варненския храм “Св. Богородица” (1860 – 1868). На 17.01.1865 г. той освещава първа-та българска църква във Варна “Св. Архангел Михаил”. През целия си активен живот на свещенослужител никога не забравя и потребностите на обществото. Той е този, който мобилизира по-заможните българи в черноморската ни столица за основаване на църковно-училищна община, чийто първи председател от 1860 до 1868 г. е именно той. През 1873 г. свещ.К.Дъновски е избран за председател на епархиалния смесен съвет във Варна. По време на Руско-турската освободителна война излежава седем месеца в затвора по обвинение, че е руски агент. Завръща се към църковно служение през 1878 г. и до 1898 г. е свещеник в храма “Св. Архангел Михаил”. Той е бил може би първият, съзрял действително в дълбочина мисията на своя син Петър. Известно е, че отношенията помежду им са били не просто като между баща и син, а приятелски, с подчертана топлота, разбиране и съпричастие.
Петър Дънов получава начално образование в Нови пазар, където баща му известно време е на работа, а след това и във Варна. Зрелостното му свидетелство за завършено средно образование носи датата 24.07.1887 г. и е издадено от Американското научно-богословско училище в Свищов. Там юношата Петър учи в Богословския отдел и го завършва с отличен успех по музика и богословски дисциплини и с добър успех по останалите предмети. Впоследствие е изпратен за една година като учител в с.Хотанца, Русенско.
Още от ранна детска възраст П. Дънов проявява искрена привързаност към музиката, която остава завинаги любимото му изкуство. Като ученик започва да свири на цигулка и не се разделя с нея до края на живота си. Това е и инструментът, чрез който е предал на своите ученици и последователи множество песни и мелодии с дълбоко духовно съдържание и необичайна звукова картина. Самият той ги е създал не самоцелно, а като част от заниманията в основаната от него Школа.
2. Студентски години в САЩ:
Едва навършил 24 години, Петър Дънов е изправен на кръстопът в своя живот. Към дипломата си от Американското научно-богословско училище в Свищов той притежава и свидетелство на правоимащ протестантски проповедник. Би могъл да остане в България и да започне служение на евангелски духовен пастир. Ала не-що отвътре му подсказва, че трябва да извърви още дълъг път, усвоявайки познанието на своята епоха, за да го съедини с онзи небесен пламък, който вече се разгаря в душата му и обещава богати плодове в бъдещето. И през август 1888 г. Петър за-минава за САЩ. Тук той завършва последователно четиригодишен курс в Теологическата семинария на университета Дрю, Медисън, и двугодишен курс в Богослов-ския факултет към Бостънския университет (диплом за висше богословско образо-вание от 04.06.1894 г.). През учебната 1893-94 г. завършва и кратък курс по обща медицина в Медицинския факултет към Бостънския университет (удостоверение от 03.02.1894 г.). Престоят на П. Дънов в САЩ приключва през 1895 г. – общо седем години. Какво му носят те извън документите за завършено образование, извън защитената от него теза (дипломна работа) в Бостънския университет, посветена на миграцията и покръстването на германските племена в християнството?
Втората половина на ХІХ век се характеризира с мощна приливна вълна в извечния човешки стремеж да проникне в истината за света и за себе си. Като гъби след дъжд никнат едно след друго нови идейни течения, философски и религиозни концепции, духовно-мистични школи и движения. Естествено – Новият свят е в центъра на събитията. В САЩ току-що е завършила Гражданската война. Американската цивилизация набира огромно ускорение във всички области на обществения живот. Към страната се отправят потоци емигранти – свежа кръв, свеж интелектуален заряд, подкрепяни от неустоимото стремление да докажат себе си и да построят нещо действително ново. И те успяват. За броени десетилетия превръщат Съединените щати в люлка на прогреса, в държава – мечта, прицелна точка за въжделенията на съвременниците, образец за тържеството на разума и целесъобразността над хаоса.
През тези седем години на американска земя П. Дънов се докосва до всичко това. Запознава се на място с новите учения, които разтърсват основите на познанието и започват да изграждат мирогледа на епохата: спиритизъм, теософия, интуитивизъм, феноменология, различни форми на идеализма. Положено е грандиозно-то начало на изграждане на нова научно-философска картина на света – процес, който продължава и до днес и на чието могъщо разгръщане самите ние сме свидетели. А някои от нас – и участници. И тук е моментът да подчертаем, че без приноса на Петър Дънов в това всемирно извисяване, в което човекът направи колосална крачка напред в познанието за Космоса и в самопознанието, без духовно-културно-то наследство на този велик и все още недооценен българин днес не бихме могли да бъдем така наясно с това, което ни предстои, и с онова, което следва да извър-шим, за да постигнем желаното.
Ала той самият, за да поеме като награда нетленния венец на своя живот, има да извърви още дълъг път. И навън – към неизбежния досег с реалността, в който се роят изпитанията на земното битие и в чието лоно се раждат неизбежните сътресения на духа, чрез които и в които той се развива и усъвършенства. И навътре – в самия себе си, където е длъжен да открие истината за целта на своето присъствие на тази планета.
Годината е 1895-а. Петър Дънов поема обратния път към България.
3. Отново на родна земя. Търсене и откриване на Пътя:
Стъпил отново на родна земя, П. Дънов веднага открива колко голяма и всеобхватна е разликата между реалността, в която е бил вписан до вчера, и тази, която го посреща – близка и позната, но същевременно толкова далечна и чужда. Възрожденските идеали на Отечеството му отдавна вече са потъпкани в прахта на прясно избуели, хищни пориви за власт, бързо забогатяване, ползване на облагите от общественото положение, кариеризъм, фарисейщина. Плевелите на новото време. Неизбежни, грозни, отблъскващи.
С авторитетна диплома от американско висше учебно заведение в джоба си, Петър Дънов се оглежда във всички посоки за своето място върху сцената на развихрящата се социална драма. Цялото му образование дотук – и в Свищов, и в САЩ – е било финансирано от Методистката протестантска църква. Нормално е да се очаква, че той ще й отдаде това, което тя смята, че той й дължи. Предлагат му да заеме катедрата на пастор към Методистката църква в Ямбол. Съвсем логично като перспектива въз основа на досегашното му развитие и придобитата квалификация. Той дава съгласието си, но… при едно условие – да не получава заплата. По негово мнение не можеш да служиш на Бога за пари. Лицата и на началници, и на колеги се изопват. Той безспорно е ценен кадър, обаче ако възникне прецедент…?! Изглежда е най-добре да го оставят да си върви по пътя, но извън системата на тази евангелска църква. А може би – и на всяка друга.
А сега – накъде? Петър Дънов дълбоко в себе си знае, че най-важното тепърва предстои. Но преди да се изправи с лице срещу бурята, не е ли най-разумно да подири едно тихо пристанище, където да се уедини и в тихия пламък на вътрешно-то съзряване да открие най-вярната посока към утрешния ден? И той заминава за Варна, където отсяда при сестра си Мария. Пребивава при нея цели две години. Това е периодът от време, в който излиза първата му книга “Науката и възпитанието” (1896). В нея са изложени основните принципи, закони и методи, върху които по-късно авторът развива цялото свое духовно-философско схващане за вечните начала на живата природа и човека, както и за преобразуването на обществото и света.
През 1897 г. П. Дънов се премества в Нови пазар при баща си, свещ.К.Дъновски. Православният духовник прави опит да назначи сина си като чиновник при Варненския и Преславски митрополит, който му е личен приятел, но П. Дънов отклонява поканата. Председателят на Теософското общество у нас по онова време – Софроний Ников, му предлага работа като проповедник за тази организация, но също получава отказ. От този период е и втората книга на Петър Дънов – “Заветът на цветните лъчи” (ок. 1897; първото многотиражно издание е от 1912 г.), изградена върху тълкувания на библейски стихове и съдържаща – според автора – онези пасажи от Свещеното Писание, диктувани пряко от Духа.
Ала най-важното събитие е от 07.03.1897 г., малко преди Петър Дънов да на-върши 33 години (т.нар. “Христова възраст”). Това е моментът, в който той получава от невидимия свят просветление за мисията си на Земята. Този е най-значимият плод на усилието да остане насаме със себе си и да надникне навътре в душата си, за да разбере кой е той, защо е тук и какво очаква Небето от него. В един вълшебен миг на кристално ясно прозрение П. Дънов постига отговорите на всички тези въпроси. И на много други, не по-малко важни. Скоро след като е получил просветлението, той преживява непосредствен контакт с Божия Дух. Израз на това мистично общение става книжката под заглавие “Хио-Ели-Мели-Месаил”. От редовете на текста, а и между тях, извира светлината на Словото на Истината, звучи Гласът на Бога, изваян чрез прости и красиви думи от Неговия достоен Пратеник. Оттук нататък пътят на П. Дънов напред е вече недвусмислено предначертан. Той знае вече, че никога повече не ще бъде сам. Онзи, Който го е пратил тук и му е раз-крил предназначението на неговия живот, го изпълва с непобедима сила и упование за осъществяване на Божия план.
Предстои да бъде отворена нова страница не само за българите, а за всички народи навред по планетата. И колкото и могъщ да е духът на Мировия Учител, той не би се справил със задачата си, ако не привлече на своя страна помощници – предани воини в лютата битка между Светлината и мрака. Стари души, обгорели в множество сблъсъци с легионите на Черната ложа, готови да последват своя Божествен Наставник и Водител дори и във вечния огън на ада. Изпитани апостоли на Словото, които ще поемат факела на космическото обновление и ще го разнесат не-угасим по всички краища на Земята. Настава моментът Петър Дънов да разкрие се-бе си и своята мисия пред българския народ. Моментът да потърси и намери следовници.
На 08.10.1898 г.
(датировката на събитието не е установена с абсолютна точност; тук възприемаме
тази, която е най-разпространена в литературните източни-ци и за която съдим по
едно писмо на П. Дънов до негов съвременник /написано в гр. Варна/, в което
косвено се споменава за Призванието; К.З.) в салона на читалище “Светлина” във
Варна един неизвестен на обществеността българин изнася пред благотворителното
дружество “Милосърдие” беседа под заглавие “Призвание към народа ми – български синове на семейството
славянско”. Изминала е година и половина от получаването на просветлението
(07.03.1897 г.), разкрило на Петър Дънов същността на неговата мисия сред
земните хора. Тези 19 месеца са посветени на осмисляне, уточняване и
конкретизиране на вече изкристализиралото негово предназначение. Следва изборът
на форма, чрез която П. Дънов да съобщи на всички каква е отговорността, поето
от него пред Бога за България, славянството и ця-лото човечество. Текстът, с
който се обръща към слушателите си, е назован “Призвание” и като съдържание
отговаря на днешното понятие “призив” или “възвание”. В същност възванието е
своеобразна визитна картичка, с която П. Дънов се пред-ставя пред българската и
световната общественост. В това обръщение към пробудените души на своето време
авторът набляга на три най-важни момента:
1) Основната
характеристика на съвременната епоха – глобален преход
от едно състояние на човешкото съзнание към друго, по-високо, което на
езотеричен език наричаме изграждане на Новата Култура на VІ раса.
2) Мисията на Петър Дънов като Миров Учител, еманация на Христовия Дух – да предаде на българския народ и на света Новото Учение, което е най-актуалното и най-адекватното за сегашния космически етап от еволюцията на земното човечество. Това Слово представлява осъвремененото християнство на днешния ден, изчистено от наслагванията на човешките предразсъдъци през вековете, максимално съобразено с духовно-нравствените изисквания на нашето време. Учение-то му в този вид съчетава водещите християнски ценности с хилядолетната мъдрост на Изтока (духовен и географски) и същевременно притежава неподражаем, оригинален фундамент, който не се среща никъде другаде по света. По своя характер учението е универсално (сиреч предназначено за всички хора и за всички времена), но възниква на българска почва. То има достойнствата на наука и философия за живота.
3) Мисията на българския народ – да приема Словото на своя Учител – Но-вото Учение, да го осмисли, да го съхрани от вражески атаки, да го приложи в живота, да го разпространи сред славянството и по цялата планета Земя.
Възванието е подписано от П. Дънов по следния начин: “Аз съм Елохим, Ангел на Завета Господен”. Чрез този подпис авторът декларира себе си като представител на висшата Божествена Йерархия (“Елохим” е едно от названията на Бога в Стария Завет), като проявление на Второто Лице на християнската Света Троица (също в Стария Завет “Ангел на Завета Господен” се определя като израз на конкретна изява на Бог-Слово, на Логоса – именно Второто Лице на Св. Троица, чието въплъщение в християнското учение е Господ Иисус Христос).
И така, периода между 1895 и 1900 г. Петър Дънов прекарва в почти пълна самота, посвещавайки това време изключително на работа върху самия себе си. През 1900 г. завършва труда си “Седем разговора с Духа Господен”, в който дава израз на своите мистично-окултни търсения и разсъждения.
1901 г. бележи едно ново начало. П. Дънов започва дългогодишна серия пътувания из България, като държи сказки във всички по-големи градове и в по-малки селища. Тематиката е съсредоточена върху едно нестандартно, ненапълно признато, но твърде интересно познание – окултните науки за Вселената и човека. Успоредно с лекторията П. Дънов извършва измервания на черепите на някои слушате-ли (френологически анализ) с цел да определи личностните им характеристики. Входът за сказките като правило е свободен и навсякъде те се радват на подчертан интерес. Така в продължение на 12 години П. Дънов обхожда страната, говори, наставлява, просвещава и едновременно с това проучва из основи българина. От този период датира и кореспонденцията му с неговите първи последователи: Пеню Киров от Бургас, Тодор Стоименов от Пазарджик и д-р Георги Миркович от Сливен.
4. Съборите на
Бялото братство:
На 06.04.1900 г. Петър Дънов призовава своите първи трима ученици на среща в гр. Варна. По този начин е положено началото на т.нар. “събори на Бяло-то братство”. През м. юли с.г. във Варна се провежда именно първият подобен събор с участието на П. Дънов и посочените по-горе негови първи последователи. Това събитие дава основание 1900 г. да бъде приета за година на създаване на Духовното общество “Бяло братство” у нас. Съборът протича под формата на съвместни разходки, дискусии върху проблеми от духовно-етически характер, молитви и др. През следващите години съборите на ББ стават традиционни. Първоначално в тях участват само лично поканени от П. Дънов хора. Вторият и Третият събор са проведени в Бургас (1901 и 1902), а Четвъртият – отново във Варна (1904). От 1910 г. те биват пренесени в старата българска столица В. Търново. Междувременно през 1904 г. П. Дънов се заселва в София, която се превръща в център на дейността му.
Съборите на ББ са провеждани от 1900 до 1944 г. по веднъж в годината – обикновено през август. По причини от вътрешно- и външнополитически характер в пет от посочените години не е имало такива масови срещи. След 09.09.1944 г. комунистическият режим ги забранява. Възстановени са непосредствено преди 10.11.1989 г. в условията на разпадане на тоталитарните структури в Източна Европа. Дните на събора са по правило между 19 и 25 август всяка година. Но и преди началната дата, и след крайната можете да откриете верни последователи на П. Дъ-нов в техния палатков лагер в района на Седемте Рилски езера. Според Учителя на ББ 1 януари е Нова година в материалния свят, 22 март – денят на пролетното равноденствие, е началото на годината в духовния свят, а 19 август бележи Новата го-дина за Божествения свят. Това обяснява началната дата на съборите.
Освен това на много места в своите беседи П. Дънов подчертава, че във високите планини и най-вече в близост до техните върхове може да бъде осъществена пълноценна връзка с невидими разумни сили, готови да подпомагат хората във всички техни благородни начинания. Тази е и основната причина за непомръкващата обич на белите братя и сестри към планините. Първенството тук безспорно принадлежи на Рила, която според П. Дънов е един от най-древните духовни центрове на Земята, благоприятно средище за връзка между световете и измеренията в Битието.
На съборите до 1944 г. всеки член на ББ може да види непосредствено П. Дънов и да чуе беседа от неговата уста. След І св. война отпада правилото П. Дънов да отправя лични покани до хората, които желае да присъстват на проявата. Нерядко се включват и лица, външни за ББ, водени от любознателност, искрен интерес или желание да променят живота си. Всеки е добре дошъл. Не бива поставено като цел представяне на различните центрове на обществото в страната, не са необходими никакви формални изисквания за участие. На съборите се събират и средства за дейността на Братството въз основа на доброволни пожертвувания. Една от главните характеристики на тези общи срещи е съвместното съществуване, назова-но “братски живот”. Всеки се чувства отговорен и полага грижи за благосъстояние-то на другите, изпълняват се и съвместни начинания: молитвен наряд, пеене, Паневритмия, братски трапези, почистване и облагородяване на природната среда.
5. Дейност на
Петър Дънов до 1922 г.:
Както споменахме в предидущото изложение, през 1904 г. Петър Дънов се премества на постоянно местожителство в София – ул. “Опълченска” № 66. Тази промяна е от особена важност както за него, така и за основаното от него движение – в столицата е центърът и на политическия, и на социалния , и на културния живот, и от нея следва да се тръгне, за да бъде завоювана популярност за една нова идея и да се утвърди новото явление в обществото. Именно в квартирата на ул. “Опълченска” започва изнасянето на т.нар. беседи. За тях не са били изготвяни ни-какви официални обяви, а новината се е предавала от човек на човек. Механизмът на провеждане в началото е бил същият, както и при съборите – персонална покана от страна на П. Дънов за среща или диалог, като по линия на познанствата броят на присъстващите непрекъснато е нараствал.
До края на І св. война П. Дънов държи беседи само в неделя сутринта от 10 часа. По време на трите войни (Балканска, Междусъюзническа и Първа световна) броят на последователите му в столицата е около 250-300 души. Идеите му, че България не бива да участва в І св. война, и изявленията му против национализма и шовинизма го правят подозрителен за държавната власт. През 1917 г. градоначалникът на София му забранява да изнася публични беседи. Скоро след това бива интерниран във Варна. Там остава до края на 1918 г., живеейки в хотел “Лондон”. Междувременно събранията на Братството в столицата в негово отсъствие се из-раждат до спиритически сеанси. От този период води началото си организирането на кръжоци в провинцията: Варна, Русе, Ямбол, Габрово, В. Търново и др.
Влиянието на П. Дънов и неговите идеи в национален мащаб след края на войната нараства чувствително. Основните причини за това, изтъквани от противниците му, са свързани с тезата, че гибелните последствия от военните конфликти водят до ориентация към суеверия и мистицизъм. Проф. Д. Михалчев, който се опитва да нарисува обективна картина на движението в критичен план, признава, че обясняването на този феномен като масово явление е интересна, но трудна задача, която не е негова цел. Така се оформя една главна, макар и едностранчива концепция: войната тласка хората към увлечение по мистицизма, включвайки в това понятие суеверие, спиритизъм, хипнотизъм и магически сеанси, а тъй като учението на П. Дънов в основата си се е изграждало именно върху такъв фундамент, затова и то придобило широка популярност. Налице са данни и за мнението на марксистки учени по този проблем, чието обяснение се заключава в това, че след войната буржоазията се фашизирала и изпаднала в мистицизъм (Т. Павлов, Ив. Хаджийски).
Освен външните предпоставки в общите следвоенни условия причините за порасналата обществена значимост на ББ биват търсени и в самата същност на неговото учение. Известният църковен деец и православен богослов архим. проф. Евтимий (Сапунджиев) набляга на две обстоятелства: 1) Движението “не поставя на човешките слабости и грехове ония запрещения и вериги, които поставя Църквата”; и 2) Петър Дънов обещава религиозна наука и разумна вяра, отговаряйки на жажда-та на нашето общество за разрешаването на противоречията между наука и вяра. И. Г. Хол обръща внимание на качеството на П. Дънов да познава и оценява характера на хората и на обстоятелството, че в учението на последния не биват засягани пряко обществените проблеми на реалния живот. Последното становище се допълва и от М. Калнев в многобройните му критични съчинения, където се подчертава фактът, че П. Дънов е прочут преди всичко като “учител на нравствеността”. Именно в посока етиката на новото учение са отправени голяма част от атаките на православните църковни дейци и богослови в печата. Н. Православов изтъква като най-важна притегателна сила на идеите на П. Дънов поставянето на абсолютната свобода в основата на нравствеността.
В изданията, симпатизиращи на П. Дънов, опитите за обясняване на влиянието му по принцип са насочени към търсене на причините вътре в явлението. Неизвестният автор на съчинението “Дънов и съвременният обществен морал” класифицира следните три категории слушатели в съответствие с подбудите, които са ги довели на беседите му: 1. Разочаровани от съвременния материалистичен живот. 2. Разочаровани от суетата. 3. Такива, които са достигнали до неразрешими за модерната наука въпроси. В. Граблашев, спиритист и близък познат на П. Дънов, изтъква като причина за влиянието му факта, че “живее, както проповядва” и че “хипнотизирал хората”. А. Томов в своя пространен анализ се спира на редица социални и политически причини и възникващите от тях глобални проблеми, на които П. Дънов предлага разрешение – войната и следвоенната криза водят до засилване на обществените противоречия, до мизерия и епидемии, вследствие от което се наблюдават две тенденции: а) човешката душа става по-чувствителна и възприемчива, в нея се пробуждат стремежи към правда и хармония; б) самото човечество, осъзнавайки нищетата на съвременната цивилизация, възприема мисълта за прео-доляване на злото и изграждане на нова култура. Не е без значение и обстоятелството, че П. Дънов е проявявал определени парапсихологически способности, свидетели на които са ставали както мнозина негови последователи, така и съвсем странични хора. И все пак най-важното е, че учението на П. Дънов се отличава от останалите идейни направления в онази епоха (а и не само в нея) по своята практическа насоченост.
Представителите на интелигенцията, които посещават беседите, са водени там от перспективата, която им предлага лекторът – чрез себепознание и самоусъвършенстване на всяка човешка индивидуалност да възтържествува нов ред на Земята. Тази мащабна цел изглежда убедителна, ясна и напълно издържана от нравствено гледище. Особено привлекателен е еволюционният елемент, който в дълбочина кореспондира с избягване на кръвопролитията и братоубийството, ужасът от които е още жив в съзнанието на съвременниците. Учението за Любовта като основен принцип на Битието и за братството между хората (аналогично с християнската и теософската концепция) – водеща поанта в етиката и метафизиката на П. Дънов – отговаря на социалните и нравствените търсения и стремления на епохата и в този момент е в съзвучие с идеите на най-напредналите европейски и световни умове.
Има и един друг съществен аспект на изследвания феномен – своеобразната институционализация на личността на Петър Дънов в рамките на цялостния социално-културен фон, което изпъква много отчетливо и в най-чист вид около средата на 20-те години. Като прототип духовният водач (или “гуру”) е по-характерен за източните култури и религиозно-философски системи. Там терминът “Учител” притежава древна традиция и предполага определно духовно съдържание, в чиято основа се намира идеята за същество от по-висока небесна йерархия, Божий пратеник на Земята, който е натоварен с мисията да ускори еволюцията и да издигне благоденствието на по-малките си събратя, обикновените хора. В западноевропейската цивилизация това понятие е наложено от модерната теософия, като първично-то индийско мистично съдържание е конкретизирано от учението на ББ в България от неговите последователи. Отношенията вътре в движението между Учител и ученици почиват на съответно етическо обосноваване и са своего рода емблема на същността на тази неформална общност. Всички наблюдатели са единодушни в оценката си, че влиянието на П. Дънов върху околните е огромно, всеобхватно и непоклатимо. Резюмето на тази преценка е с подтекст, че за своите последователи П. Дънов е Бог или, формулирано с езика на езотеричното познание, Миров (Световен) Учител.
Самото духовно общество “Всемирно Бяло братство” получава различни наименования в обществен план. Най-разпространеното измежду тях е “дъновизъм” по името на неговия основател, водач и идеен вдъхновител. Този термин се разпростира по естествен път и върху учението на П. Дънов с претенциите за изчерпателност. Тук следва да подчертаем обаче, че названието “дъновизъм” се из-ползва само от изследователи и лица, външни за движението. В рамките на самото ББ такова понятие не съществува. Членовете на братството се назовават помежду си “бели братя” или просто “братя и сестри”, с което изразяват и една от основоположните цели на движението – постигане на братство между всички хора на планетата. Самият П. Дънов нито веднъж не декларира монопол върху излагано-то от него познание и изключва механичното пренасяне на собственото си име върху цялостната му теоретично-практическа концепция и система. Той нарича своето учение – “учение на Бялото братство”, а своите последователи – “ученици на Бялото братство”. Под “Бяло братство” в случая той разбира една невидима общност от същества, завършили своята духовна еволюция в материалния свят и постигнали съвършенство (по смисъла и на Мат. 5:48), които вземат дейно участие в целокупния живот на човечеството във всичките му измерения. В широк план терминът “Бяло братство” е възприет от последователите на П. Дънов за обозначаване на собственото им движение. Символ на тяхната духовна общност е белият цвят като изразител на чистотата и извисената духовност.
Учението на П. Дънов в онази епоха печели привърженици и със своя синтез между източен мистицизъм и западна научно-рационална мисъл, т.е. с жадуваното единение на вяра и разум. Според това учение християнската догматика и църковна практика е изпълнена със закостенелост и архаизми, характерът на Църквата се преценява като непоправимо формален и несъобразен с динамиката на съвременния живот.
След завръщането си от периода на интерниране във Варна П. Дънов остава да живее на ул. “Опълченска” № 66. Последната му обиколка из страната е в самото начало на 20-те години. Същевременно не прекратил и беседите в София, които в един момент биват пренесени на ул. “Оборище” № 14 (от 1922 до 1926 г.). Салонът на ул. “Оборище” след 1926 г. с измама е отнет от ББ и е превърнат в квартално кино. Неделните беседи на П. Дънов още отпреди 1918 г. са предвидени със свободен вход за граждани и тази традиция се съхранява до кончината на лектора на 27.12.1944 г. Тази формулировка означава не толкова, че достъпът е свободен, защото на всички беседи той никога не е бил забраняван за никого, а че на новодошлите не се гледа непременно като на бъдещи членове на движението. С неделните беседи П. Дънов разкрива своите идеи пред обществото и се стреми да работи сред максимално широк кръг от хора, за да ги убеди да тръгнат по пътя на истинското Христово учение, така както той го разбира и интерпретира.
От 1920-1922 г. датират първите разходки сред природата. Първоначално обект на посещения са поляните под Драгалевския манастир, след това – пеша до Чам Кория (дн. Боровец) и до връх Мусала. При тези излети П. Дънов говори на последователите си за езика на “Живата Разумна Природа” и за величието на нейната разумност.
6. Окултната
школа на Бялото братство в България:
На 22.03.1922 г. бива открита Младежка окултна школа. Лично П. Дънов съставя списък на 80 души, които предвижда да участват в нея, ала на първите лекции идват двойно повече, понеже новината се разпространява в средите на теософи, спиритисти, толстоисти и анархисти. Някои от тях се надявали да видят и чуят сензации и дори чудеса. Самият П. Дънов дефинира смисъла на Школата по следния начин: “... Тъй щото окултната школа не е школа за утешение на хората, но тя е школа за изучаване на великите неизменяеми закони на Битието, на проявлението на Бога, в който нашият живот се развива съразмерно и хармонично.” С тези ду-ми той определя веруюто на своята бъдеща работа – изграждане на една силна духовна среда, която да приложи новото учение, т.е. той поема решително активна и действена насока за развитие на движението.
Слушателите в Школата са обособени в Младежки или Специален клас, занятията протичат от 22.ІХ. до 22.ІІІ. Заедно с изслушването на лекциите на П.Дънов на тях им биват поставяни задачи за размисъл, писмена работа или конкретни действия – от лекция за лекция. Съчиненията по зададена тема биват проверявани от П. Дънов и се коментират на следващата лекция. Провеждат се и “младежки събори” (общо осем на брой), които представляват по същността си конференции на школите – от 25 до 28 август всяка година, като първият е през лятото на 1923 г. в салона на ул. “Оборище” № 14. На тези събори освен традиционните беседи на П. Дънов се четат реферати и се обсъждат проблеми на организационния живот и преди всичко разпространяването на учението.
След откриването на Младежката школа бива създаден и клас за другите по-следователи – Общ окултен клас, в който влизат семейните. Вероятно около 1930 г. двете формации се обединяват. В така изградената Школа П. Дънов учи своите последователи на привидно всеизвестни истини, които обаче до момента остават неприложени от хората в техния живот – любов, братство, уважение към ближния; посвещава ги в тайните на природата и човешката същност; предлага им методи за правилен, здравословен начин на живот – вегетарианство, въздържание, пост. Оглавявайки тези общности за обучение, П. Дънов окончателно се утвърждава като “Учител”, което е неизменно до самата му смърт и става единствена форма на обръщение към него от всичките му последователи. Дейността му получава необходимата й формална институционализация не само в очите на обществото, но и за самите му привърженици.
7. Братското селище “Изгрева” – център на дейността на Бялото братство:
Следващата особено важна стъпка в развитието на ББ е създаването на селището “Изгрева”. То е плод на идеята за експериментиране на братския живот, под-държана от студентското ядро в движението. Към тази група принадлежат голям брой студенти, предимно от Софийския университет “Св. Кл. Охридски”. Те са жадни за всичко ново и необикновено и излъчват неотразима енергия. От техните среди най-изявени са: Георги Томалевски – изтъкнат писател-есеист, физик; Георги Радев – философ; Борис Николов – естественик; д-р Методи Константинов – също философ. От началото на 20-те години на ХХ в. Към тях се присъединява и Боян Боев – учил философия в Германия, след това ученик на д-р Рудолф Щайнер (1861-1925), родоначалника на антропософията,- който в края на десетилетието започва да изпълнява функциите на личен секретар на П. Дънов. Идването на подобни хора в Братството е показател за авторитета на движението по онова време и служи като стимул за възникването на нови организационни форми.
Голямата цел, която бива преследвана с изграждането на “Изгрева”, е той да бъде превърнат в “школа на братското сдружаване, в която човек да превъзмогне и завладее низшата си природа и пробуди Божествената душа в себе си за бъде-щата работа”. Основни занимания на обитателите са трудът за общото благо и за личното самоусъвършенстване. През 1928 г. съществуват овощна градина, царевични и слънчогледови насаждения, зеленчукова градина, от които се набавят продуктите за общите трапези. През същата година е завършен и Салонът с малката стая за П. Дънов, назована “горницата” (по евангелски образец), и той се премества да живее тук от ул. “Опълченска” № 66. Това събитие ознаменува официалното начало на живота на селището. Постепенно все повече членове на движението последват примера на своя духовен водач и също са заселват в “Изгрева”. По този начин бива решен един генерален проблем – създаването на постоянен център на ББ, истинска база за социален експеримент. “Изгрева” се превръща в реално лице на движението – място, където всеки заинтересуван може да види с очите си резултатите от усилията на П. Дънов, а всеки негов последовател – да участва непосредствено в съвместното съжителство според новите закони, залегнали в основата на изповядваното учение. Именно затова от началото на 30-те години на ХХ в. настъпва период на най-активна дейност вече не толкова за откриване на вътрешни организационни форми, колкото за въздействие, насочено извън самото Братство – върху обществения живот в България и за набиране на съмишленици зад граница.
Както и преди, външни хора винаги са били добре дошли и за беседи, и за концерти, и за братски трапези. След установяването си на “Изгрева” П. Дънов започва да държи беседи и лекции по три пъти седмично: неделна беседа от 10 ч.; лекция на Общия окултен клас в сряда от 5 ч.; лекция на Младежкия клас в петък от 5 ч. Неделната беседа остава в традиционната си форма – започва с прочитане на глава от Библията, след което Учителят прави коментар върху един стих от нея.
8. Бялото братство и неговият Учител в периода между І и ІІ световна война:
През
двайсетте години на миналото столетие укрепването на движението поставя на
дневен ред въпроса за периодични издания, които да го представят пред лицето на
обществото и да съдействат за разпространение на идеите му. Първо подобно
издание е сп. “Всемирна летопис”, което излиза в четири годишнини от 1919 до
1926 г. Девиз на списанието е мисълта на П. Дънов: “Работете между тоя
народ, защото повдигането на българската душа влиза в Божествения план.” Отпечатването
се извършва в Придворната печатница. По решение на Просветител-ния комитет при
М-во на народната просвета списанието е препоръчано с окръжно № 30006 от
13.12.1919 г. за училищните библиотеки при всички пълни и непълни средни
училища и за учебните заведения, подведомствени на окръжните училищни
инспекции. Също така с предписание № 946 от 21.02.1920 г. Щабът на БНА го
препоръчва за всички части, учреждения и армейски управления.
Обаче органът,
който единодушно е признат за представителен на ББ, е сп. “Житно зърно”,
излизало в продължение на 20 години (от 1924 до 1943 г.). Забранено от
комунистическия тоталитарен режим след 09.09.1944 г., то е възстановено скоро
след началото на демократичните преобразувания у нас – през 1991 г. Кръстник на
това издание е д-р Г. Томалевски. Името “Житно зърно” отразява идеята на П.
Дънов, че съзнанието на хората е нива, която новото учение ще подготви и засее
с Божественото семе на знанието, т.е. то е израз на схващането за
просветителската и мисионерската задача, която П. Дънов и неговите
последователи поставят пред себе си. Основните тематични кръгове са из областта
на историята, философията, социологията, окултното учение, изкуството, вести от
живота на Братството и книгопис. Интерес представлява замисълът в края на всяка
книжка да се публикуват части от беседите, обикновено в превод на френски език,
като авторът е назован “Учителят”. Най-голям печатен и издателски център на
движението става Севлиево благодарение на енергичната дейност на Сава Калименов
(починал 1990 г.). Тук започва издаването на
в. “Братство” – първият брой е от 15.11.1928 г. Изданието е безплатно и излиза между 1928 и
1944 г. След края на тоталитарния период вестни-кът е възстановен през м. март
1990 г. В по-малък тираж са вестниците “Жива струя”, “Алфа” и “Живот”, чиято
поява е продиктувана от необходимостта да се защити Братството от външните му
противници.
През
разглеждания период продължава и провеждането на събори. До 1925 г. те се организират
във В. Търново на братското лозе, като през 1923 и 1924 г. са осуетени поради
напрегнатата политическа обстановка в страната. На събора през 1922 г. (6-15
август), с участието на ок. 300 членове на движението, се стига до сериозен
конфликт с представители на Православната църква. Св. Синод на БПЦ из-праща на
събора своите пълномощници архим. Евтимий Сапунджиев и руснака М. Калнев.
Според спомените на очевидци било решено да се проведе публичен диспут между
православните богослови и П. Дънов, за което имало специална обява пред
търновското читалище “Надежда”. Относно събитията, развили се в читалището,
съществуват различни версии според засегнатите страни. Архим. Евтимий и М.
Калнев твърдят, че П. Дънов се уплашил от тях и неговите последователи са
осуетили диспута. От друга страна, Н. Дойнов отбелязва, че П. Дънов направил
толкова убедително изявление, че след него никой не посмял да вземе думата. В
едно всички свидетели са единодушни: на предложението за диспут П. Дънов е
от-говорил с контрапредложение да се качат на Мусала и там да проведат
полемиката.
За
последен път съборът на ББ се състои във В. Търново през 1925 г. След
закриването му търновското православно духовенство разпространява декларация,
че жителите на града не желаят повече П. Дънов да организира събори в тяхното
населено място. Това налага пренасянето на съборите в столицата и довежда до
ускоряване създаването на “Изгрева”. През 1926 г. съборът се провежда в София
(22-29 август), информация за което предоставя Ст. Ватралски. В съответствие с
неговото описание в лагера на Братството цари идеален ред и чистота. При общите
братски трапези всички седят на земята, а само П. Дънов – облечен целият в бяло
– седи на бяло столче върху бяла възглавница, заобиколен от учениците си.
През
описвания период от време броят на последователите на П. Дънов се увеличава
значително. Точната цифра не е известна поради факта, че Братството не
притежава конвенционална структура с управително тяло и местни органи в
административен смисъл. Всеки желаещ може да стане член на движението, липсват
каквито и да било процедури за “приемане”, защото се смята, че единственият
критерий за принадлежност е самият ти живот, т.е. практиката. В протоколите от
съборите фигурират имената на хиляди хора, но и това не е показателно, тъй като
присъствието там не е по принципа на представителството, а въз основа на
личното желание и възможности. (Впрочем този принцип е в сила и в настоящия
момент от дейността на ББ у нас.) Най-разпространеното мнение тогава е, че
“белите братя и сестри” са ок. 15 000 в цялата страна, от които 3 000 само в
София. Според други данни числеността им е не по-малка от 40 000. Самите
членове на движението изтъкват, че са повече от 200 000. Най-вероятно е, както
обикновено, че истината се крие някъде по средата. Независимо от невъзможността
да бъде установен точният брой, очевидно е, че става въпрос за голямо влияние в
обществения живот, което извежда ББ в онази епоха като “най-силно духовно
течение в България “ (А. Георгиева).
По това
време ББ вече е определило своите празници: 22 март – първият ден на пролетта,
символ на вечното обновление на живота (пролетното равноденствие); 22 септември
– началото на есента, нова смяна в жизнения цикъл на природата, който засяга всички нейни царства, т.е. равнища на
проявление (есенно равноденствие); Нова година, когато се изнасят две беседи –
на 31.ХІІ. и на 1.І., и въз основа на кабалистични изчисления и тълкувания П.
Дънов прави прогноза за настъпваща-та
година. Различията при отбелязването на тези празници са в молитвите,
сакралните формули и песните, които се изпълняват от членовете на Братството.
Така на-пример, на Нова година се чете обща молитва за благото на българския
народ и на цялото човечество. Като празнични се третират и съборните дни на
Рила (най-вече периодът 19-25 август).
Летният
лагер на ББ в района на Седемте Рилски езера придобива широка известност като
второ най-важно седалище на движението. Там П. Дънов бива посещаван от видни
държавници, обществени дейци, хора на културата, чужденци и пр. За първи път в
началото на 30-те години член на Братството осъществява обиколка из Европа, за
да разпространява идеите на П. Дънов. Това е П. Г. Пампоров, завършил философия
в Софийския университет, от младата студентска вълна в движението. През 1930 г.
той предприема пътуване по Стария континент като организатор на курсове по
есперанто. Паралелно с това изнася лекции за “учението на ББ в България”.
Посещава Англия, Франция, Германия, Италия и Швеция. Отзиви за беседите му,
посветени на Словото на П. Дънов, са поместени, например, в английския вестник “The Manchester Guardian”. Налице са данни и за дейността на Михаил Иванов
във Франция. През 1937 г. той заминава за тази страна по поръчение на своя
Учител и основава там най-мощния клон на ББ извън територията на България.
Идеите му са почерпани от беседите на П. Дънов, като той се старае да доразвие
някои от тях. При едно от пътуванията си на Изток, в Индия, получава духовното
звание (титла) “омраам”. При транскрипцията от френски език фамилията му звучи
като “Айванов” (или “Айвънхов” на английски), с което име може да бъде срещнат
върху страниците на съвременни издания. Понастоящем създаденото от него
подразделение на ББ във Франция разполага с впечатляваща материална база:
собствени издателства, ваканционно селище в Алпите, лагер в Париж. Тамошните
членове на движението са хиляди. Техни представители (хор и членове на
ръководството) гостуваха у нас през м. юли 1995 г. Хористите изнесоха запомнящ
се концерт в зала “България” в столицата, изпълнявайки песните на П. Дънов на
чудесен български език. Предстои ново подобно посещение през м. октомври 2003
г.
Ако отново
се върнем в разглежданата от нас епоха, следва да отбележим, че друга важна
форма за представяне на новото учение
извън България е преводаческата работа – главно на есперанто, а също и
на френски и английски език. Освен изброените беседите на П. Дънов биват
превеждани по онова време още и на немски, руски, латишки, сръбски, хърватски,
шведски, естонски, чешки и италиански език. От друга страна, продължава дейността
вътре в страната. В този период ясно е изразено сътрудничеството с
вегетарианското, въздържателното и есперантското движение. Новият етап, в който
ББ навлиза през 30-те и 40-те години на ХХ в., откроява недвусмислено
тенденцията за заемане на здрава позиция в обществения живот. От сферата на
религиозно-философските схващания и умозрителната насоченост на движението,
характерни почти до края на 20-те години, започва активно преминаване към дейни
и конкретни позиции спрямо най-животрептящите проблеми на съвременния живот. За
тази нова идейна ориентация съдействат два главни фактора: 1) Изострянето на
опасността от нов глобален военен конфликт и непресъхващите надежди за неговото
избягване, промените в обществено-политическите и икономическите условия в България
и света – обективните дадености на действителността; и 2) Състоянието на самото
духовно общество “Бяло братство” – вътрешно укрепване, изясняване до голяма
степен на фундаменталните теоретични принципи, т.е. излизане от периода на
развитие и разгръщане на стремеж към повишаване интензитета на дейността.
9. Последни години от живота на Петър Дънов:
Втората
световна война не прекратява дейността на Братството, но води със себе си
неизбежните ограничения. П. Дънов не прекъсва различните цикли от беседи, които
изнася ежеседмично. Но все по-често изпитва нужда да се усамоти в скромната си
стаичка и в миговете на вглъбяване и полет на духа да потърси решение на
надвисналите като мрачна лавина над човечеството проблеми. Става по-затворен в
себе си, по-концентриран, по-отдаден на вътрешна работа. Ала нито за момент не
забравя и дълга си към учениците. Когато четем Словото му от онези години,
откриваме в него импулс към обобщение, необходимостта да се извърши
равно-сметка на стореното.
Последната
година от живота на П. Дънов (1944 – заключителната фаза на ІІ св. война) и от
активния живот на Братството преминава в с. Мърчаево, Софийско, в дома на брат
Темелко (починал 1991 г.) – заради бомбардировките. Това село е единственото в
близост до София, където има последователи на движението. През лятото на 1944
г. е организиран последният събор на Рила преди периода на комунистическия
тоталитаризъм. През октомври същата година П. Дънов се завръща на “Изгрева”. На
27.12.1944 г. той завършва земния си път. Последните му думи са: “Свършихме една малка работа за Бога!” От гледна точка на един велик Миров Учител това може
би наистина е една “малка работа”. Но оценена през призмата на земното
измерение, жизнената изява на П. Дънов носи титаничния потенциал за радикална
промяна на света. Семето, посято от Словото в човешките души, дава и ще
продължава да дава богати плодове. Раздялата на Учителя с неговите ученици е
само на материално равнище. Той им оставя едно неоценимо съкровище на
познание-то, което – ако бъде приложено – помага на всеки да изпълни своето
предназначение на тази планета. Учителят на ББ невидимо присъства сред нас. Той
наблюдава внимателно как се изпълняват неговите свещени завети и повели.
Съдейства на всеки, който искрено се стреми да следва избрания достоен път на
духовно-нравствено усъвършенстване. Нещо повече, Той подготвя в отвъдния свят
душите на онези, които желаят да се завърнат сред нас и да внесат своя дял в
грандиозното начина-ние за утвърждаването на Новата Култура на VІ раса.
Ето и
оценката на самия Петър Дънов за неговото учение: “Всичко
онова, което съм казал, няма да загине, то ще си бъде, това са живи думи...”,
“Аз проповядвам едно учение за развитието на душата, ума и сърцето. То е
учение, което носи спокойствие на сърцето, носи светлина на ума, обнова на
душата и сила на духа.”
И тъй,
Учителят на Бялото братство Петър Константинов Дънов (Беинса Дуно) си заминава
от този свят на Стефановден (според новия църковен стил) в самия край на
бурната и съдбоносна 1944 г., оставяйки основаното от него движение без водач и
обединителен център. Скоро секва активният живот на белите братя и сестри,
спират техните изяви в обществото, а процесът е довършен от
“народно-демократичното” правителство на БКП (под прикритието на ОФ) – партията
изтребителка, морален и физически убиец на цвета на българската интелигенция
след ІІ св. война. За придобиване на по-пълна картина за ББ от онези времена е
необходимо да се знае кои и какви са неговите членове. Съхранените данни са
оскъдни, но все пак създават известна представа в това отношение. От средите на
писателите най-популярни последователи на П. Дънов са Мара Белчева, Георги
Томалевски и Георги Радев. Измежду медиците – преди всичко прочутият народен
лечител Петър Димков, както и д-р Георги Миркович и Михаил Стоицев. Философи:
д-р Методи Константинов, Боян Боев, Ангел Томов. Между политиците (по-скоро -
замесен в политиката) не може да не споменем Любомир Лулчев (противоречивите
оценки за него се дължат повече на недобра информираност, отколкото на
обективност). Художници: гениалният Борис Георгиев (рисувал портрети не само на
П. Дънов, но и на личности като Алберт Айнщайн, Рабиндранат Тагор, Махатма
Ганди и др.) – за съжаление познат повече в чужбина, отколкото в родината си,
живописец и график, ненадминат майстор на портрета; Цветана Щилиянова (автор на
един от най-известните портрети на П. Дънов, завършен на 14.02.1934 г.).
Музиканти: Цветана-Ли-ляна Табакова (примадона на Софийската опера преди
09.09.1944 г.), Димитър Грива (композитор и диригент). И още множество държавни
чиновници, актьори, музиканти, драматурзи, учители, стенографи и т.н., чиито
имена се съхраняват с обич в паметта на Братството. Най-изявените средища на
движението в онази епоха са София, В. Търново, Пловдив, Варна, Бургас, Айтос и
околните му села, Казанлък, Севлиево, Русе. Общият брой на последователите на
П. Дънов през този период е означен от проф. протопрезвитер Стефан Цанков като
20-30 хиляди, а в Българската енциклопедия на Н. Данчов фигурира цифрата 40
хиляди. Едно любопитно сравнение показва, че в същия период обществото на
теософите е наброявало 121 члена (!).
Всички
изложени дотук факти за появата и развитието на ББ в България позволяват то да
бъде определено като “идеален тип група на протеста, насочен както срещу
приспособяването на Църквата към света (т.нар. “секуларизация”; К.З.), така и
срещу самия свят” (А. Георгиева). Тази дефиниция се потвърждава от традициите
на движението: братското общежитие, новият морал, посрещането на слънцето, животът
в планините. Всички тези съществени детайли характеризират живота на белите
братя и сестри като твърде различен в сравнение с общия за страната. В този
смисъл явлението духовно общество “Бяло братство” на родна почва има функция-та
от социологическо гледище да бъде своеобразен отдушник на обществено напрежение
или криза, поне що се отнася до разглежданата от нас епоха. Тази функция се
осъществява чрез новия начин на живот и често води до реинкорпорация на личността
в обществената среда. Казано по друг начин, една подобна неформална общност се
явява своего рода “лекар” на болното общество. Онова, което в действителност
Петър Дънов успява да постигне, е създаването на един, макар и чувствително
умален, модел на “алтернативен социум” – в качеството му на контрапункт на съществуващата
реалност. Това той реализира на първо място посредством “Изгрева” и съборите на
Рила. И именно фактът на това практическо осъществяване на един предварителен
идеен сценарий обуславя особеното място на П. Дънов и основаното от него Бяло
братство като явление със собствена стойност в българската култура.